Протокол судебного заседания является доказательством

  1. Въведение.

В началото на съдебния процес страните заявяват пред съда своите твърдения за осъществените в миналото факти, които в хода на делото се потвърждават или отхвърлят, като съдът приема доказаните релевантни факти за осъществени, и ги подвежда под материалноправна норма, за да реши спора. Съществена роля в този процес, а и в гражданския и търговския оборот като цяло, играят писмените доказателства като най-честият и сигурен начин за документиране на отношенията между частноправните субекти.

Голямата част от съдържанието на почти всяко съдебно дело са частни документи, които страните представят и събират в хода на производството. Често изводите на съда се основават именно на писмените доказателства, поради което от ключово значение за изхода на процеса е оспорването им, което подлежи на специален ред. В практиката се случва страните, а и техните процесуални представители, да не разграничават същността на доказателствената сила и доказателствената стойност на частните документи или да смесват последиците от различните видове оспорване. Настоящата цели да внесе яснота в принципните положения на доказването на факти с частни документи, да разграничи понятията истинност, автентичност и вярност на документа и да разтълкува приложението им в определени практически често срещани казуси.

  1. Предварителни бележки

В началото на статията ще бъдат представени двете основни класификационни разграничения на документите.

Официалните документи са тези, които са издадени от субект в качеството му на «длъжностно лице” – такова, на което закон или подзаконов нормативен акт предоставя властническа компетентност. Официалните документи трябва да са издадени във форма и по ред, определени в закон. Частните документи са съставени от частно лице лично или като представител на друго частно лице или от длъжностно лице извън компетентността и кръга на службата му.

Следващото разграничение на документите е на диспозитивни и свидетелстващи. Диспозитивните материализират волеизявление на автора, а свидетелстващите материализират изявление за знание на определени факти. Примери за диспозитивни документи са договорите, завещанията, предизвестията, пълномощните, записа на заповед и др. Примери за свидетелстващи документи са разписки, протоколи, извънсъдебни признания, счетоводни книги и др.

  1. Доказателствена сила и доказателствена стойност на частните документи

Преценката относно писмените доказателства в един процес се осъществява въз основа на закрепения в чл. 12 ГПК принцип за вътрешно убеждение, съгласно който съдът преценява свободно всички доказателства по делото. От това положение има законово предвидено изключение – доказателствената сила на документа, която обвързва съда в заключенията му, т.е. го задължава да приеме съдържащата се в документа информация a priori за достоверна и отговаряща на действителното положение. Доказателствената сила на документите произтича от закона и не може да се изменя. Съвременна теория я разделя в две категории – формална и материална.

Формалната доказателствена сила при частните документи задължава съда да счита лицето, подписало документа, за автор на направеното изявление. Това положение произтича от разпоредбата на чл. 180 ГПК, която въвежда оборима презумпция, че до доказване на противното подписаното лице е действителният автор на съдържанието на документа. Следователно подписаният частен документ представлява пълно доказателствено средство за авторство на материализираното изявление и съдът е обвързан в извода си относно факта на авторството, докато то не бъде оспорено успешно в хода на процеса.

Материалната доказателствена сила е свързана със съдържанието на документа. Законът в чл. 179 ГПК предоставя такава сила единствено за официалните свидетелстващи документи – тези, които удостоверяват определени правнорелевантни факти. Според разпоредбата съдът е длъжен да приеме за доказани тези изявления или действия, които са направени от или пред длъжностно лице и са удостоверени в официален документ.

Следователно разликата между формална и материална доказателствена сила е че първата обвързва съда относно авторството на документа, а втората го обвързва относно съдържанието му.

Частните документи нямат материална доказателствена сила. Законът не предвижда изявленията, които са материализирани в частен документи да имат задължително обвързващо за съда действие. Съдържанието им се преценява от съдията по вътрешно убеждение, във връзка с останалите обстоятелства по делото съгласно принципа на чл. 12 ГПК.

Изключение от горното правило правят някои частни документи в заповедното производство, въз основа на които съдът издава заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист (чл. 418 ГПК).

Първият от тях е извлечението от счетоводните книги на банките по чл. 417, т. 2 ГПК. Те са частен документ, тъй като не са издадени от лице, на което са предоставени властнически правомощия, а освен това са свидетелстващи, тъй като не удостоверяват волеизявление, а факти, свързани със счетоводното отразяване на парични вземания, произтичащи от договор на банката. Значението, коeто законодателят е предоставил на тези частни документи чрез поставянето им в изчерпателно изброения списък на чл. 417 ГПК, почива единствено на статута на издателя им – кредитна институция. Подобно решение не почива на логиката на закона, който третира счетоводните записвания на всички търговци по еднакъв начин – тяхната доказателствена стойност съгласно чл. 182 ГПК във вр. чл. 55 ТЗ зависи от редовността на воденото счетоводство и връзката им с останалия доказателствен материал. Разпоредбата на чл. 417, т. 2 вр. чл. 418 ГПК не означава, че счетоводните извлечения на банките обвързват съда с оглед съдържанието си, тъй като съдът ги преценява единствено от външна страна и следи дали в тях са удостоверени определени реквизити, но практическите последици от възможността въз основа на тях да се получи изпълнителен лист заедно със заповед за незабавно изпълнение, възражението срещу която не спира изпълнението (чл. 420, ал. 1 ГПК) поставя банките в значително по-привилегировано положение в сравнение с останалите търговци, което положение няма материалноправни основания.

Вторият частен документ са договорите с нотариална заверка на подписите – чл. 417 т. 3, чиито допълнителен признак е нотариалното удостоверяване на авторството на документа (чл. 589, ал. 2 ГПК). Третата хипотеза представляват менителницата и записът на заповед по чл. 417, т. 9 ГПК. Материалната сила на тези частни диспозитивни документи, удостоверяващи едностранно волеизявление за безусловно задължаване за плащане на издателя им, е по-малка в сравнение с останалите документи, тъй като възражението срещу издадената въз основа на тях заповед за изпълнение спира принудителното изпълнение (чл. 420, ал. 1 ГПК).

Анализът на частните документи по чл. 417 ГПК позволява да се направи извод, че същите имат материална доказателствена сила, която обаче се проявява единствено в заповедното производство и е свързана с допълнителен белег на документа (нотариална заверка на подписите или факта, че е издаден от банка). Тази доказателствена сила обвързва съда единствено по отношение на правомощието му да издаде изпълнителен лист заедно със заповедта и да разпореди незабавното й изпълнение в случаите, когато документът е редовен от външна страна и с него се удостоверява изискуемо вземане на кредитора. Самото съдържание не подлежи на преценка и в този смисъл може да се говори за несъщинска, или ограничена материална доказателствена сила на частния документ.

Доказателствената стойност е характеристика, с която разполагат всички частни документи. Тя се изразява в убеждаващото въздействие върху съзнанието на съдията по отношение на удостоверените факти, но за разлика от доказателствената сила няма задължителен за съда характер.

Следователно, когато е представен частен писмен документ с определено съдържание, съдът преценява доколко то отговаря на действителното положение чрез съпоставката му с останалите материали по делото и по вътрешно убеждение, без да е обвързан в оценката си по силата на закона.

При свидетелстващите частни документи – тези, които съдържат изявление за знание на факти, доказателствената стойност на удостоверената информация се определя от това дали документът съдържа изгодни за автора му факти, или не. Според проф. Живко Сталев и някои решения в съдебната практика, ако са удостоверени изгодни за издателя обстоятелства, документът няма доказателствената стойност, а ако обстоятелствата са неизгодни (т.е. от тях произтичат неблагоприятни в спора правни последици), доказателствената стойност е висока и има характер на извънсъдебно признание на факт. Според проф. Стамболиев разлика в доказателствената стойност в зависимост от удостоверените факти има, но ако те са изгодни за автора, това не отнема доказателствената стойност на документа, а единствено я намалява, в който случай тя ще бъде по-ниска от свидетелските показания на издателя. Второто становище заслужава да бъде подкрепено, тъй като доказателствената стойност на съдържанието както на частните документи, така и на другите доказателствени средства не може да бъде ограничена от правила, които не са предвидени в закона, а се преценява от съда съгласно принципа на чл. 12 ГПК – свободно и във връзка с останалия доказателствен материал.

Разбира се, за да има един частен свидетелстващ документ доказателствена стойност на извънсъдебно признание, той трябва да е създаден именно с тази цел. С такава стойност не разполага «случайният документ”, т.е. който не е изготвен с цел удостоверяване на правнорелевантни факти (например частна кореспонденция, която няма връзка с правоотношението или протокол от изявление пред орган по разследване, който няма връзка с гражданските правоотношения на лицето). В определени случаи обаче случаен документ може да представлява «начало на писмено доказателство” и да има голямо значение при оспорването на верността на документ, както ще стане ясно по-долу.

4. Оспорване на частен документ в гражданския процес

За да бъдат разгледани различните хипотези на оспорването на частен документ,

трябва първо да се обсъдят понятията «автентичност”, «вярност” и «истинност” на частния документ, използвани в теорията и в текстовете на закона.

Автентичността на един документ означава, че в него действително е материализирано изявление на лицето, което е посочено като автор. Това разбиране е единно и в теорията, и в практиката. Един документ е неавтентичен, когато е съставен от лице, различно от посоченото като автор, или когато текстът преди подписа на автора е подправен.

Вярност на документа означава, че изявлението, материализирано в него, отговаря на действителното положение. Такова качество могат да имат само свидетелстващите документи, тъй като те съдържат изявление за знание на определени факти. Неверен документ е този свидетелстващ документ, който удостоверява факти, които не отговарят на истината.

Истинността на документа е легален термин и означава, че той има обвързваща съда доказателствена сила. Неистински частен документ е този, чиято доказателствена сила относно авторството му е опровергана чрез оборване на презумпцията по чл. 180 ГПК. В резултат от установяване на неистинността на документа съдът не е длъжен да приеме за автор посоченото лице. Същият ефект има и установяването на неавтентичността, поради което може да се приеме, че при частния документ качествата «неавтентичен” и «неистински” съвпадат. Това твърдение е вярно единствено за частните, а не за официалните документи. Следователно оттук нататък в статията понятията оспорване на авторство, оспорване на истинността, установяване на неавтентичност или неистинност на един частен документ имат едно и също значение, а именно – че документът е подписан от лице, което не е неговия автор.

В хода на процеса страните могат да оспорват всяко едно от трите качества на документа, само че по различен ред и с различни последици.

4.1. Оспорване на истинността на частен документ

Когато страна оспорва истинността на един частен документ, това означава, че иска да опровергае формалната му доказателствена сила и да установи, че авторът му е различен от посочения (т.е. че документът е неавтентичен). Оспорването става в хода на отделно производство (чл. 193 и 194 ГПК) в рамките на съдебното дирене. За откриването му трябва по делото да е представен частен документ, за който насрещната страна да твърди, че подписът (неин или на друго лице) не е на действителния автор на изявлението. В този случай, ако страната, която го е представила, иска да се ползва от него, съдът трябва да направи проверка на автентичността (чл. 193, ал.2 ГПК).

По същността си оспорването по реда на чл. 193 ГПК е предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност на документ. Същевременно оспорването по чл. 193 ГПК не е взаимозаменяемо с иска по чл. 124 ал.4 ГПК. Ако в хода на висящ исков процес страната е пропуснала срока за оспорване на документа по чл. 193 ГПК (отговора на съдопроизводственото действие, в което е представен), то искът по чл. 124 ал.4 ГПК се явява недопустим.

В хода на този процес в процеса няма ограничения на доказването, подобно на свидетелските показания по чл. 164 ГПК, и проверката на автентичността се извършва от съда чрез подходящите доказателствени средства (чл. 194 ГПК). Целта е да се установи дали частният документ е подписан от посоченото като автор лице, в който случай съдът ще бъде обвързан от формалната доказателствена сила по чл. 180 ГПК. Ако документът се признае за неавтентичен, той ще бъде изключен от доказателствата и ще бъде пратен на прокурора за преценка дали подправянето му не съставлява престъпление (чл. 194 ал.2 ГПК). По въпроса за истинността на частния документ съдът се произнася с нарочно определение или направо в решението. Определението не подлежи на самостоятелно обжалване по реда на чл. 274 ГПК, а се обжалва заедно с решението.

Според проф. Петко Венедиков един частен документ може да се оспорва като неистински още и когато съдържанието на документа е преправено след подписването му, както и когато е положен подпис на бял лист, върху който впоследствие е сложено съдържание, различно от уговореното. В посочените хипотези действително е налице разминаване между материализираното върху документа изявление на автора и действителната му воля поради намеса на трето лице, поради което следва да попаднат в обхвата на неистински частни документи.

От практически интерес е да бъдат разгледани някои възможности за оспорване на истинността на документ и последиците на такова оспорване за разпределението на доказателствената тежест. За пример можем да вземем представена от ищеца разписка или протокол, които удостоверяват, че определена стока на определена дата е доставена на ответника.

Ако ответникът оспори истинността на такъв документ, това означава, че той оспорва обвързващата доказателствена сила по чл. 180 ГПК и твърди, че не е автор на изявлението. В такъв случай съдът съгласно чл. 193, ал. 2 ГПК ще попита ищеца дали все пак иска да се ползва от документа, и ако да – ще разпореди проверка по реда на чл. 193-194 ГПК, която да установи дали действително подписът е на ответника. Ако се установи неавтентичност, съдът ще бъде освободен от обвързващата го доказателствената сила и документът ще бъде изключен от доказателствата по делото като неистински.

Ако следваме общите правила на доказването (чл. 154, ал.1 ГПК), ищецът ще трябва да докаже автентичността на подписа. Чл. 193 ал. 3, изр. 1 ГПК обаче размества доказателствената тежест и я възлага на страната, която оспорва документа. В конкретния пример това ще е ответникът и в хода на процедурата за проверка на истинността той трябва да докаже, че подписът върху разписката не е негов. Ограничения на доказателствените средства съгласно чл. 194 ал.1 ГПК няма. Ответникът ще може да представи или да изиска по реда на чл. 186 и чл. 190 ГПК безспорни документи, да поиска назначаване на графологична експертиза, или да поиска допускане на разпит на свидетел.

Обратно е разпределението на доказателствената тежест, когато документът не носи подписа на страната, която го оспорва (чл. 193 ал.3, изр.2 ГПК). Подписът да не се носи от оспорващата страна значи по външен признак документът да е подписан от насрещната страна или трето лице. В случай, че ответникът оспорва представен от ищеца частен документ, върху който не се чете подпис на ответника (а например на външна за процеса страна), то тогава ищецът ще трябва да докаже истинността на документа, т.е. че той действително е подписан от лицето, посочено като автор. Доколко от външна страна се чете подпис на оспорващата страна или на друго лице е фактически въпрос и конкретната преценка принадлежи на съда.

Някои по-специфични аспекти могат да се разгледат в случаите, когато ответникът – оспорваща страна е юридическо лице, например търговско дружество.

Ако дружеството оспори истинността на документа, тогава съдът трябва да прецени дали върху документа се чете подпис на управителя или друго лице със законна представителна власт (прокурист), който подпис е достъпен като образец в Търговския регистър. Ако да, тогава по силата на чл. 193, ал.3 ГПК ответното дружество трябва да докаже неавтентичността на разписката. Ако върху нея се чете подпис на друго лице, тогава авторът на документа ще е лице, различно от оспорващата страна и доказателствената тежест ще падне върху ищеца по силата на чл. 193, ал.3 изр.2 ГПК. В този случай обаче физическото лице – автор на разписката (например служител в склад на дружеството), тъй като не е страна по делото, може да бъде разпитан като свидетел за установяване на фактите, удостоверени в документа. Доказателствената сила на свидетелските му показания ще се определя от потвърждаването на участието му в издаването на документа и посочването по какъв начин е узнал удостоверените факти – дали като очевидец, или въз основа на други факти, на които е очевидец и т.н.

Интересен е случаят, в който от документа е видно, че подписът е положен за дружеството (например чрез посочване на фирмата и неговия ЕИК), но подписът е на лице, различно от субектите с представителна власт. В този случай ще има значение дали са посочени имената на автора, или просто е положен някакъв подпис без идентификация. Ако приемем в първата хипотеза (посочени белези на дружеството и име на автора), че подписът, щом не е на законен представител на дружеството, е на трето лице, тогава формалното тълкуване на чл. 193, ал. 3 ГПК ще доведе до извод, че ищецът следва да доказва автентичността на разписката. Подобно разместване на доказателствената тежест обаче не отговаря на целта на разпоредбата. Според теорията разместването на доказателствената тежест в чл. 193, ал.3 ГПК е приложимо към случаите, в които оспореният документ е издаден и подписан от лице, което няма качеството страна по делото, оспорваща истинността на документа. В този смисъл, ако в документа има индикации, че издател е юридическото лице – ответник по делото, а автор е конкретно физическо лице, не е обосновано върху ищеца да се прехвърли тежестта да докаже кое точно физическо лице се е подписало за дружеството. Това е въпрос, който може да има своите последици във вътрешните отношения между дружеството и подписалия документа, но не трябва да бъде намесван в спора за истинността между ищеца и ответника. Във втората хипотеза, в която върху документа се четат индивидуализиращи белези на юридическото лице, но не е посочен конкретният му автор, следва да се приеме, че документът действително е издаден от трето лице и доказателствената тежест ще се понесе от ищеца. Такъв извод би се обосновал с аргумента, че индивидуализиращите данни на едно юридическо лице могат да бъдат лесно положени върху документ от всяко друго лице, и доколкото не е ясно кое точно физическо лице е положило подписа си за дружеството, от външна страна такъв документ по-скоро би принадлежал на трето за спора лице.

От горните хипотези следва, че за юридическите лица е от значение кое точно физическо лице подписва частен документ на дружеството и в какво качество, поради което е препоръчително при съставянето им да се следи за посочването на тези данни.

Ако дружеството, освен истинността оспори още и факта на приемането на стоките, удостоверен в разписката, това е оспорване на верността на съдържанието на документа, което е различно от оспорването на истинността му по реда на чл. 193 ГПК и ще бъде разгледано по-нататък.

Ако дружеството заяви, че подписът е на лице, което не го обвързва с изявлението си и например стоките всъщност не са приети, тогава спорът се премества от плоскостта на автентичността на документа и влиза в хипотезите на представителната власт. В такъв случай производство по чл. 193-194 ГПК изобщо не се открива, а пред ищеца има някоя от следните възможности. Той може да докаже, че подписът е на лице, което е служител на ответника и е имало правомощие да приеме стоките от името на дружеството (чрез изискване на справка за трудов договор в НАП например). Ищецът може още да докаже, че стоката е приета и с други доказателствени средства (свидетелски показания, счетоводна експертиза на книгите на дружеството за отчитане на стоките и др.).

Ако от самият подпис не личи ясно кой е неговият автор – напр. положен нечетлив подпис, или подпис под името «Петров”, без някое от лицата с представителна власт да има такава фамилия, за ищеца ще е много трудно да докаже автентичността на документа и оттам обвързващата доказателствена сила, поради което ще бъде по-лесно да се позове на презумпцията на чл. 301 ТЗ и да релевира, че независимо от истинността на документа ответникът е приел стоката, като не се е противопоставил на действията на автора на разписката. В този случай процедурата по чл. 193 ГПК също ще е неприложима.

4.2. Оспорване на верността на частен документ

Както беше изяснено по-горе, верността касае съдържанието на документа. Тя стои извън плоскостта на автентичността и истинността, които са свързани единствено с авторството на материализираното изявление. Следва, че един частен документ (напр. протокол от общо събрание на ООД) може да бъде автентичен, т.е. да е подписан от лицата, посочени като негови издатели, но да е неверен – когато съдържанието му не отговаря на действително осъществените факти.

Тъй като законът не предвижда задължителна доказателствена сила на изявленията и фактите, съдържащи се в частен документ, съдът не е обвързан в преценката си за тях, поради което и при оспорване на верността не се открива процедурата за по чл. 193 ГПК, а доказването на посочените в документа факти се провежда в хода на съдебното дирене. В практиката понякога се случва страна, която се стреми да убеди съда, че съдържанието на определен частен документ не е вярно, да поиска оспорване на истинността по реда на чл. 193 ГПК, което е грешно процесуално действие.

Особеността при оспорването на верността на съдържанието на частния документ произтича от ограничението по чл. 164 ал.1, т.6 ГПК. То въвежда забрана за страна по делото да доказва със свидетелски показания, че съдържанието на изходящ от самата нея частен документ е невярно. «Изходящ от страна” означава подписан от нея. При юридическо лице това означава да са посочени индивидуализиращите му белези и да е положен подпис от конкретно физическо лице. В противен случай документът няма да има качество «изходящ” от юридическото лице и верността му ще може да бъде опровергана чрез свидетелски показания.

Под понятието «съдържание” на документа проф. Венедиков смята, че трябва да се разбира «правопораждащата част на документа”. Проф. Стамболиев приема, че опровергаването на съдържанието «означава да се доказва, че отразеният в документа факт не се е осъществил”. Проф. Сталев счита, че практически случаите на опровергаване на съдържанието на частния документ се изчерпват с установяването, че волеизявлението в него всъщност не е направено, т.е. е симулативно. Понятието «съдържание” не следва да се тълкува стеснително, тъй като законът не ограничава приложението на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, поради което в обхвата на нормата следва да попада както опровергаването на факти, удостоверени с документа, така и доказването на симулативност на закрепените волеизявления. Съгласно закона и в двата случая оспорващата страна няма да може да се позове на свидетелски показания.

Законът в чл. 165, ал. 2 ГПК предвижда изключение от недопустимостта на свидетелски показания, когато страната се стреми да докаже неверността на симулативен диспозитивен документ – такъв, в който страните са положили подписите си под записаните волеизявления, но не са ги направили в действителност. Условие за приложимостта на разпоредбата е да е представено писмено доказателство за симулацията, което може да бъде както обратно писмо, така и друг документ, от който да се заключи, че привидността е вероятна. Другите две изключения от недопустимостта са страните изрично да са се съгласили свидетелски показания да са допустими (чл. 164, ал. 2 ГПК), или да се касае за писмен документ, изискуем по силата на закон, за който е доказано, че е загубен или унищожен не по вина на страната (чл. 165, ал.1 ГПК).

Ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК няма да бъде приложимо и относно т.нар. «случаен документ” – такъв, който не е създаден с доказателствена цел. Дори да представлява извънсъдебно признание на факти (напр. лична кореспонденция, в която се споменава за дължима сума), такъв документ няма да попада в ограниченията на чл. 164 ГПК и оборването на съдържанието му ще е възможно чрез свидетелски показания.

Случайният документ обаче би могъл да има съществено значение в хипотезата на чл. 165, ал. 2 ГПК и се приеме за начало на писмено доказателство, напр. ако в него са обективирани други изявления, които създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна, без привидността да е изрично призната. Дали един случаен документ може да послужи за начало на писмено доказателство и така да изключи ограничението на свидетелските показания подлежи на конкретна преценка на съда и зависи от съдържанието, а не от авторството му.

Извън оспорването на верността на частния документ, а оттам и извън ограниченията на свидетелските показания попадат случаите, когато страна твърди, че волеизявлението й е недействително. Установяването на порок в изявлението, който би довел до нищожност или унищожаемост стои извън плоскостта на верността на документа.

5. Заключение

Практическата цел на документа в гражданския оборот е да носи сведения за вече осъществени факти в случай на спор. За да бъде тази функция качествено изпълнена, е нужно страните да отчитат значението и особеностите на доказването при съставянето на частни документи, за да могат те да бъдат успешно използвани в хода на съдебното дирене. Отделно от това, с оглед ефективната защита на интересите си в хода на самия граждански процес участниците трябва да разграничават доказателствената сила на представените по делото документи, както и видовете, реда и последиците от тяхното оспорване.

Васил Стойнов

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката. Всеки има право на отговор!

Легалното определение на официален документ се съдържа в чл. 179 ГПК.

Постановление на Пленума на ВС № 3/1982

Стамболиев, О. Доказването в гражданския процес. С.: Сиела, 2012г., с. 91.

Стамболиев, О. Цит съч., с. 89 и цитираните там източници

Решение № 2 от 20.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 478/2010 г., III г. о., ГК, Решение № 169 от 23.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 664/2011 г., II т. о., ТК

Стамболиев, О. Цит съч., с. 91.

Стамболиев, О. Цит съч., с. 92.

Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012., с. 282.

Решение № 1556 от 28.02.1984 г., гр. д. № 977/84 г. IV г. о.

Стамболиев, О. Цит съч., с. 93.

Венедиков, П. Писмени доказателства и свидетелски показания в гражданския процес. С.: Сиби, 1994 г.с. 8.

Тълкувателно решение № 5 от 18.10.2012 г. по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГТК на ВКС

Стамболиев, О. Цит съч., с. 151

Тълкувателно решение № 5 от 18.10.2012 г. по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГТК на ВКС

така и Тълкувателно решение № 5 от 18.10.2012 г. по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГТК на ВКС

вж Определение № 227 от 25.02.2013 г. по гр. д. № 884/2012 г., г.к., ІІІ г.о. на ВКС

вж Определение № 236 от 12.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3088/2013 г., г.к., ІІ г.о. на ВКС

Венедиков, П. Цит съч., с. 35.

Мингова, А. Цит съч., с. 31.

Венедиков, П. Цит съч., 50 – 51 и Мингова, А. Цит.съч., с. 34

Решение № 748 от 17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г., г. к., ІV г. о. на ВКС

Мингова, А. Цит.съч., с. 34

вж. Определение № 227 от 25.02.2013 г. по гр. д. № 884/2012 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС

вж. и Стамболиев, О. Цит съч., с. 152.

така в Решение № 34 от 22.02.2010 г. по т. д. № 588/2009 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, в което е прието, че дори и инж. М да не е бил овластен от изпълнителя да подпише протокол за СМР, с гласните доказателства е установено, че търговецът, от чието име е действал инж. М, не е възразил по съставянето на протокола и на основание чл. 301 ТЗ се счита, че е потвърдил протокола.

О. Стамболиев, Цит съч., с. 135; П. Венедиков, Цит съч., с. 37.

Венедиков, П. Цит съч., с. 42.

Стамболиев, О. Цит съч., с. 135.

Сталев, Ж. Цит съч., с. 283.

Решение № 484 от 11.06.2010 г. по гр. д. № 375/2010 г., г. к., ІV г. о. на ВКС

така Сталев, Ж. Цит съч., с. 292 и Венедиков, П. Цит съч., с. 89.

Решение № 484 от 11.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 375/2010 г., IV г. о., ГК

УДК 343.139

Страницы в журнале: 116-119

А.А. ВАСЯЕВ,

кандидат юридических наук, адвокат Адвокатской палаты г. Москвы,

М.В. ПАЛЬЧИКОВА,

аспирант кафедры уголовного процесса, правосудия и прокурорского надзора Мордовского государственного университета им. Н.П. Огарева

Статья 259 УПК РФ предусматривает при рассмотрении уголовного дела в суде первой инстанции обязательное ведение протокола судебного заседания, в котором должны быть точно отражены все действия суда в том порядке, в каком они имели место на протяжении всего судебного разбирательства, а также подробное содержание показаний допрашиваемых лиц, выступление сторон в прениях и прочие обстоятельства, содержание которых определено в частях 3 и 4 указанной статьи. Однако практика изучения уголовных дел свидетельствует, что требования к форме и содержанию протокола судебного заседания как доказательству не соблюдается.

Ключевые слова: протокол судебного заседания, срок изготовления протокола судебного заседания, доказательство, секретарь судебного разбирательства, видеозапись.

The record of judicial proceeding is it proof?

Vasyaev А., Palchikova М.

Согласно п. 5 ч. 2 ст. 74 УПК РФ протоколы судебных действий являются доказательствами. Следует понимать, однако, что в целом протокол судебного заседания не устанавливает обстоятельств, подлежащих доказыванию (статьи 73 и 74 УПК РФ), и не является тем сведением, на основе которого эти обстоятельства могут быть установлены. Протокол судебного заседания — единственный документ, который подтверждает факт непосредственного исследования доказательств, мнения сторон относительно доказательств, принятого решения суда по исследованным доказательствам и др. Протокол судебного заседания приобретает особое значение как «сложная система различных доказательств и их совокупностей, объединенных единой процессуальной формой». Протокол судебного заседания — это форма закрепления непосредственно исследованных в суде доказательств, при этом он является доказательством другого порядка, нежели аргументы в обоснование или опровержение обвинительного тезиса, указанные в ч. 2 ст. 74 УПК РФ. Если протоколы следственных действий фиксируют единичные процессуальные акты, то протокол судебного разбирательства — это всегда совокупность разнообразных судебных действий, которые в целом ничего, кроме факта, происходящего в суде, не доказывают. Протокол следственных действий — это всегда субъективно составленный следователем (дознавателем) процессуальный акт, протокол же судебного заседания — априори объективное закрепление исследования доказательств в одном акте незаинтересованным участником уголовного судопроизводства (секретарем судебного заседания). Поэтому протоколы судебных действий следует отличать от всех видов доказательств, указанных в ч. 2 ст. 74 УПК РФ, в части их назначения и использования в доказывании.

Так, протокол предварительного слушания будет являться доказательством в случае обжалования решений о прекращении уголовного дела, о приостановлении производства по делу, о направлении уголовного дела по подсудности, о назначении судебного заседания в части разрешения вопроса о мере пресечения (ч. 7 ст. 236 УПК РФ).

В одном из дел протокол предварительного слушания послужил доказательством при обжаловании постановления суда об изменении меры пресечения и приостановлении производства по уголовному делу. В порядке предварительного слушания суд вынес постановление о приостановлении производства по уголовному делу. Меру пресечения в отношении К. — подписку о невыезде — изменил на содержание под стражей и объявил К. в розыск. Судебная коллегия по уголовным делам Верховного суда РФ отменила данное постановление суда, указав следующее. В соответствии с ч. 3 ст. 234 УПК РФ проведение предварительного слушания без участия обвиняемого (без его ходатайства об этом) не допускается. В материалах дела отсутствуют сведения о том, что К. была надлежащим образом извещена о проведении предварительного слушания по делу. Из протокола судебного заседания видно, что стороны настаивали на том, что необходимо отложить проведение предварительного слушания, повторить вызов в суд К., выяснить причину ее неявки в суд. Решая вопрос об изменении меры пресечения в отношении К. и объявлении ее в розыск, суд сослался на то, что К. скрывается от суда и место ее пребывания неизвестно. Между тем такие выводы суд сделал без достаточных оснований. Согласно ч. 2 ст. 238 УПК РФ суд вправе избрать обвиняемому меру пресечения в виде заключения под стражу, если он ранее не содержался под стражей и скрылся. К. утверждала, что она не скрывалась, а когда в суде проводилось предварительное слушание, она участвовала в рассмотрении гражданского дела в другом суде. В подтверждение своих доводов К. представила копию апелляционного определения суда. Кроме единичного вызова К. на судебное заседание для предварительного слушания, в материалах дела отсутствуют сведения, подтверждающие тот факт, что после поступления дела в суд К. скрывалась.

Протокол судебного заседания — это основа выводов суда, на которую суд может и должен опираться в совещательной комнате. Согласно п. 2 постановления Пленума Верховного суда РФ от 29.04.1996 № 1 «О судебном приговоре» «суд не вправе ссылаться в подтверждение своих выводов на собранные по делу доказательства, если они не были исследованы судом и не нашли отражения в протоколе судебного заседания». Таким образом, протокол судебного заседания является источником исследованных и положенных в основу приговора доказательств. Абсурдным следует признать ситуацию, когда при вынесении приговора протокол судебного заседания не был составлен. Исключительно из протокола судебного заседания суд может черпать те доказательства, которые отражаются в приговоре, в противном случае этот приговор является незаконным. Следует также признать незаконным приговор в том случае, если суд в обоснование своего внутреннего убеждения учитывает доказательства, содержащиеся в обвинительном заключении (акте), а ввиду того, что в момент удаления суда в совещательную комнату протокол судебного заседания еще не готов, остается только догадываться, чем руководствуется суд при вынесении приговора (например, памятью судей либо записями, сделанными в процессе исследования доказательств)…

В соответствии с ч. 6 ст. 259 УПК РФ протокол судебного заседания должен быть изготовлен и подписан председательствующим в течение трех суток со дня окончания судебного заседания. Изучение 1000 уголовных дел за 2003—2008 гг. (находившихся в производстве Верховного суда Республики Мордовия, Ленинского, Октябрьского, Пролетарского районных судов г. Саранска, Рузаевского районного суда Республики Мордовия), за 2008 год (находившихся в производстве Мещанского районного суда г. Москвы), за 2008—2009 гг. (находившихся в производстве НароФоминского гарнизонного военного суда) показало, что в отведенное законом время протоколы составлялись и подписывались лишь примерно в 60% изученных дел, а в 30% случаев на это было потрачено от пяти суток до двух месяцев.

Изготовление судом протокола судебного заседания после вынесения приговора лишает протокол судебного заседания всякого процессуально-правового назначения, и он не может служить источником доказательств, фиксации доказательств, проверки хода ведения заседаний судов кассационной и надзорной инстанций, поскольку участники процесса лишаются права следить за ходом процесса и реагировать на действия противоположной стороны, вносить замечания на протокол.

Протокол судебного заседания имеет доказательственное значение для судов кассационной и надзорной инстанций: именно на его основании они могут делать выводы о соблюдении законодательства на протяжении всего процесса рассмотрения и разрешения дела.

Несоответствие действительности отраженных в протоколах судебных заседаний показаний допрошенных лиц на практике признавалось основанием для отмены судебных решений в кассационном порядке. Так, при рассмотрении четырех гражданских дел по искам А. к ФГУ ИК-5 УФСИН России по Республике Мордовия в определения и протоколы судебного заседания внесены не соответствующие действительности сведения в отношении помощника прокурора Ю., якобы принимавшего участие по делу. Данные обстоятельства подтверждены объяснениями секретаря судебного заседания В. и пояснениями судьи К., которые указали, что помощник прокурора Ю. участия в судебных заседаниях не принимал.

Таким образом, протокол судебного заседания является доказательством факта совершения процессуальных действий по познанию доказательств непосредственно в суде, т. е. формой отчетности, по которой можно проследить весь познавательный процесс, его основные части, участвующих в нем субъектов, а также используемые способы познания. «Протокол — документ с записью всего происходящего на заседании, допросе».

Если п. 5 ч. 3 ст. 74 УПК РФ признает доказательством протоколы судебных заседаний, то следует, во-первых, определить разумные сроки их изготовления — не для соблюдения формы процесса, а для того, чтобы протоколом как доказательством можно было своевременно пользоваться, и, во-вторых, гарантировать достоверность и полноту фиксации всего происходящего в зале судебного заседания.

Следует констатировать, что УПК РФ не дает гарантий соблюдения перечисленных требований.

Требования, которые предъявляются ст. 259 УПК РФ к форме и содержанию протокола судебного заседания по полной и «подробной» (п. 10 ч. 3 ст. 259 УПК РФ) фиксации происходящего в зале судебного заседания, секретарю судебного заседания — даже имея большой опыт работы — выполнить физически невозможно. «Доводы участников процесса, аргументы на основании анализа норм законодательства и судебной практики зачастую заменяются их убогой интерпретацией в протоколе судебного заседания».

«Самая формальная, недобросовестная и самая квалифицированная защита (обвинение) в протоколе отражаются, по существу, одинаково. В результате суд кассационной или надзорной инстанции при проверке законности и обоснованности приговора немногое может почерпнуть из записи речей в судебных прениях. Одновременно такое положение не стимулирует качество подготовки обвинения и защиты к участию в судебном разбирательстве». Как бы то ни было, «протокол отражает лишь субъективное восприятие секретаря судебного заседания в объеме, обусловленном его личными психофизическими качествами».

Отсутствие в ст. 259 УПК РФ положения о том, что протокол судебного заседания должен быть изготовлен до удаления суда в совещательную комнату для постановления приговора, лишает его основной функции — служить средством фиксации происходящего. Протокол должен существовать не только (и не столько) как средство контроля правильности действий суда вышестоящим судом, но и как средство, с помощью которого фиксируется информация, необходимая суду при вынесении приговора, особенно в тех случаях, когда рассмотрение дел длится месяцами. Судьи в совещательной комнате должны пользоваться не субъективными заметками и опираться не только на свою память, а на достоверно и полно зафиксированные данные исследования доказательств. Изготовление же судом протокола судебного заседания после вынесения приговора, как это делается в 100% изученных дел, лишает протокол судебного заседания всякого процессуально-правового назначения.

Надлежащим способом соблюдения содержания и формы протокола судебного заседания, как и любого доказательства, с учетом указанных выше требований, является компьютерная система для технической фиксации судебных процессов SRS-Femida, разработанная компанией «Специальные регистрирующие системы» (г. Киев, Украина) и проходящая апробацию в судах.

Этот программно-аппаратный комплекс обеспечивает аудиозапись судебного процесса и одновременно позволяет секретарю непосредственно во время судебного заседания формировать в полуавтоматическом режиме протокол судебного заседания.

Перед началом судебного заседания секретарь вводит в программу реквизиты судебного заседания (дату, номер дела, название и т. д.), редактирует списки действий (событий) судебного процесса, а также списки участников судебного процесса в унифицированных шаблонах. Затем в процессе рассмотрения дела секретарь в соответствии с происходящими на заседании событиями выбирает с помощью манипулятора «мышь» в программе необходимые строки шаблонов из списка действий и действующих лиц, вводит с клавиатуры короткие комментарии (аннотации) и с помощью педали включает аудиозапись фрагментов судебного заседания. B результате сразу после окончания заседания секретарь получает в электронном виде основу протокола судебного заседания, в которой отражены все происходившие в суде события, участвовавшие в них лица и связанные с ними фрагменты фонограмм, которые позволяют затем быстро внести в протокол соответствующие уточнения и распечатать готовый документ в окончательной редакции.

Компакт-диск с записью впоследствии приобщается к делу и может быть воспроизведен на любом мультимедийном компьютере без установки дополнительного программного обеспечения.

В настоящее время имеет смысл говорить об обязательной видеозаписи судебного заседания, которая имела бы доказательственное значение и на которую могли бы ссылаться участники судебного разбирательства при обосновании своих тезисов. Особенно актуально это по делам о преступлениях в сфере экономической деятельности, информационной безопасности, о преступлениях, носящих технический характер и, как правило, изобилующих специальными терминами, которые не всегда с точностью воспринимаются неспециалистами. В связи с этим представляется необходимым в УПК РФ по примеру ст. 87-1 УПК Украины ввести норму, которая предусматривала бы фиксацию всего хода судебного заседания техническими средствами по требованию хотя бы одного участника разбирательства дела в суде первой инстанции при рассмотрении дела либо в апелляционном суде или по инициативе суда.

Библиография

2 См. определение ВС РФ № 88-003-55 // Бюллетень ВС Республики Мордовия. 2006. № 11. С. 15.

3 Например, УПК Армении предусматривает 5-дневный срок изготовления протокола судебного заседания, УПК Украины — 7-дневный, УПК Республики Беларусь — 10-дневный.

4 См. постановление № 44-у-135/06 по делу Исаенко и Чебалкина // Бюллетень ВС Республики Мордовия. 2006. № 11. С. 7.

5 Ожегов С.И., Шведова Н.Ю. Толковый словарь русского языка. 2-е изд.; испр. и доп. — М., 1994. С. 623.

6 Наниев А. Точный протокол укрепит доверие к суду // Российская юстиция. 2002. № 6. С. 58.

7 Мамонт Г.Н., Никандров В.И. О протоколе судебного заседания // Правоведение. 1990. № 1. С. 69.

8 Наниев А. Указ. раб. С. 58.

До сих пор, предоставленные пострадавшим фото- и видеосъемки суд мог принимать в качестве доказательства, по собственному усмотрению. Если эти материалы рушили стройную картину следствия, то суд мог эти материалы не принимать. То есть заявить о том, что они не относятся к следствию, не влияют на трактовку того или иного нарушения, и вообще цена им — грош. Однако именно благодаря видеозаписи с обычного автомобильного регистратора удалось доказать, что человек вышел на дорогу из-за припаркованного транспортного средства в месте, где нет пешеходного перехода.

Благодаря видеорегистратору удалось доказать, что человек, бросившийся под колеса машины, сделал это преднамеренно. То есть сам выбрал машину, под колеса которой ему лучше упасть. Сам выскочил на дорогу перед машиной, понимая, что автомобиль не успеет остановиться.

Это истории с так называемыми подставщиками. А есть и другие случаи. Например, человек тронулся на зеленый сигнал светофора, и тут ему в бок влетает автомобиль, который пересекал перекресток уже на красный свет. Когда приедут гаишники режим работы светофора раз пять сменится. Оба участника аварии будут утверждать, что ехали на зеленый свет. Кстати, подобный случай произошел в Челябинской области. Девушка поворачивала налево, но не уступила дорогу двигавшемуся во встречном направлении автомобилю. В результате — авария. Девушка представила на суд двух свидетелей, которые утверждали, что встречный автомобиль двигался на красный свет. В то же время водитель этой машины представил двух свидетелей, что он ехал на зеленый сигнал, а девушка не уступила ему дорогу. Дело решили показания камер, установленных на соседних зданиях. Какой свет горел на светофоре, по ним было не разобрать, зато удалось узнать свидетелей. Так вот у девушки свидетелей в момент происшествия не было.

По словам юристов, чаще всего судьи отказывали в приеме фото- и видеоматериалов из-за разницы дат. Да, именно по той причине, что тот человек, который снимал на камеру или фотоаппарат или который предоставлял съемку с видеорегистратора, просто не озаботился установить на этом приборе соответствующее время.

Часто судьи отказывают в присовокуплении съемки к делу на том основании, что, мол, запечатленное событие не имеет отношения к данному делу.

Согласно действовавшей до сих пор редакции Кодекса об административных правонарушениях эти материалы не были обязательными доказательствами.

С 7 мая они такими стали, то есть судья не сможет отказать в приеме этих документов в качестве доказательства той или иной позиции. Фото-, видео-, а также аудиозапись независимо от того, какими приборами сделаны или из каких источников получены, становятся такими же полноценными доказательствами, как протокол об административном нарушении или рапорт сотрудника полиции.

Чаще всего судьи отказывают в приобщении к делу фото- и видеоматериалов из-за разницы дат

Однако, как считают юристы, судьи по-прежнему смогут отказывать в рассмотрении этих материалов по тем же основаниям. Например, если в съемке будет указана дата или время, не соответствующее событию. Присовокупить к делу новые документы в виде съемки с места происшествия — это полбеды. Другое дело — оценить их важность для решения дела. Какую оценку им даст суд — известно только судье.

В прошлом году, в связи с принятием 364-ФЗ обсуждался вопрос законодательного урегулирования использования фотографий, в том числе, в контексте возможного пресечения их неправомерного использования. Несмотря на то, что действие закона распространяется на все виды цифрового контента (фильмы, музыка, софт, книги), фотография почему-то осталась за рамками правового поля.
Новая законодательная инициатива, в случае ее принятия, возможно, в перспективе поправит это упущение. В Госдуму внесен законопроект № 1027053-6 «О внесении изменений в Арбитражный процессуальный кодекс Российской Федерации и Гражданский процессуальный кодекс Российской Федерации в части обязательности отнесения материалов фото- и киносъемки, аудио- и видеозаписи к доказательствам по делу».
Как сказано в Пояснительной записке к проекту, современные тенденции свидетельствуют о расширении и закреплении в законодательстве новых средств доказывания, прежде всего, за счет использования аудио- и видеозаписей, материалов фото- и киносъемки, иных носителей информации, в том числе в цифровой форме – согласно действующим нормам АПК РФ, к сведениям, имеющим значение для установления обстоятельств дела, могут относиться материалы фото- и киносъемки, аудио- и видеозаписи.
Однако ст. 55 ГПК РФ указывает на возможность получения доказательств из материалов аудио- и видеозаписей. Фото среди источников сведений не указаны. Законодатель указывает, что на сегодняшний день данные материалы (фото и киносъемка) могут быть приняты в качестве доказательств только по усмотрению суда, и предлагает внести соответствующие изменения в ст.89 АПК РФ и ст. 55 ГПК РФ.
Таким образом, в случае принятия, закон предпишет рассматривать материалы фото- и киносъемки, аудио- и видеозаписи (в том числе, и материалы фиксации работающими в автоматическом режиме специальными техническими средствами, имеющими функции фото- и киносъемки) в качестве доказательств в судебном процессе.
Что касается внесения (в случае принятия законопроекта) изменений в действующее законодательство, то упомянут пока только УПК РФ. И это странно. Учитывая, что фото встанет в один ряд с признанными доказательными материалами, разве не справедливо узаконить порядок регулирования их авторства?